Сталинчета ...

18.11.2009

«... Сталинчето от мое време: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове. За нашите български сталинчета революцията не е била никога нищо друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство. Партията, социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.”
Георги Марков „Задочни репортажи за България”

Те съществуват и сега – онези ниско интелигентни, мързеливи, некадърни, но с огромно самочувствие подхранвано от близки, роднини и приятели и с още по огромни комплекси млади хора. Ако енергията на тяхната омраза се впрегне по някакъв начин, не ни трябват нито АЕЦ, нито ТЕЦ, нито ВЕЦ. Но лошото е, че те се хранят с хора, а от този ресурс добивите са ниски (и все по-ниски стават). И колкото по пълноценен е изконсумирания човек, толкова повече енергия произвеждат гадовете.
За щастие онези времена, за които говори Г. Марков са отминали (надявам се). Сега тези синковци освен престъпници, други не могат да станат (надявам се), а с престъпниците знаем горе-долу как да се оправяме (надявам се).
И новия ЗЕС не е стъпка назад (надявам се).